Ангелите на София, или един работен ден в сдружение “Каритас София“ Печат
Сряда, 16 Март 2011 15:15, Каритас България

 

– Може ли две кафенца и едно чайче с мно-о-ого захар. И сухи пастички за тримата също -казва П., докато пали цигара. Бяла кожа, вероятно светла коса под шапката, модерно младежко облекло. Възраст – двадесет и няколко.

– Колко цели днес? - на жаргон пита от линейката на "Каритас - София" Мими, докато записва със специален код тримата пациенти - първите букви на имената им, датите на раждане и първите букви на майките им. Мими е психологът на мобилния екип на неправителствената организация, който вече дванадесета година работи със зависими по софийските улици и полага за тях уникални грижи, каквито не получават от министерството на здравеопазването.

 

– Три дванайски – отговаря П., което ще рече, че си е инжектирал три дози по 12 лв. Какъв е грамажът им и какво е съдържанието им е божа работа и не е известно вероятно дори на дилъра, който му ги е продал.

 

– Чужди помпи ползваш ли? - продължава Мими. - По-евтино и безопасно е с метадон. Защо не дойдеш пак да говорим за метадоновата програма?

– О, да, ще дойда – усмихва се П., докато брат му – бледно и невероятно красиво 19-годишно момче, го тегли за ръкава с думите: "Моля ти се, брат ми, ела пак да пробваме да го направим. Моля ти се...."

В съзнанието в този момент неволно се натрапва картина на боцкане, парата от нагряването на наркотика в капачката, втренчените погледи на момчетата във врящата смес...

 

Финалът на този "филм" не е блаженство


Финалът е трагичен, не идва бързо и представлява дълга и отвратителна агония. Първо е гот, после идват проблемите – зараза с хепатит (късметлиите пипват само хетатит, а "лузърите" - и ХИВ). След това организмът започва да отмъщава – първо раничка, после няколко, докато кожата на краката се нацепи и превърне в "швейцарско сирене" с гнойни язви. Щастливците в този момент започват да осъзнават някои неща. Записват се за Суходол, чакат дълго, за да се вредят за десетината легла там за затворен режим. Ако имат шанса някой да не внесе дрога и да се надрусат, след две седмици минават в отворения режим. След няколко месеца излизат "чисти" и ако срещнат подкрепа, се измъкват от старата среда. Повечето обаче нямат този шанс.

– Защо се дрогираш? – въпросът е към третия, който придружава двамата братя и има външен вид с нищо неподсказващ, че е наркозависим.

– Е ми като няма какво да правя или с кого да се видя...

На фона на този абсурден за нормален човек отговор идват следващите пациенти, които се нуждаят от превръзка на раните. Галя – медицинската сестра, която повечето наркозависими в столицата познават, е техният ангел-спасител. Обгрижва ги с рядко срещано милосърдие и разбиране. Дава им бинтове, аспирин, мокри кърпички, информационни материали. Насърчава ги да се запишат за лечение в Суходол, да намаляват дозите,

да намерят смелост да сменят средата, да надскочат себе си...

През това време Роби – доброволец от Йена, дошъл в София за една година, за да натрупа опит преди да следва когнитивна наука, сипва кафета и чай, раздава сухи пасти и – не е за вярване – бъбри на български с тълпящите се около буса пациенти. Четвъртият от екипа е Милчо, който кара линейката, но благодарение на богатия си медицински опит взима кръв, когато Галя не е на работа.

"Каритас" означава милосърдие. Милосърдието, всеотдайността и толерантността на мобилния екип е наистина впечатляваща. Той е спасявал наркомани, взели свръхдоза, консултирал е ХИВ-позитивни, справял се е с агресията, цинизма и отчаянието на клиентите на програмата. Веднъж седмично екипът обикаля по Околовръстното и предлага безплатни и гарантирани с анонимност консултации за проституиращите. Аутсайдерите на обществото за "Каритас" са хора, нуждаещи се от диалог и помощ, за да открият пътя към промяната.

 


Промяната е основният двигател и на "Благовещение"

- дневният център за социална рехабилитация и интеграция на хора с увреждания в столичния квартал "Гоце Делчев", поддържан от „Каритас София". Той обслужва около 30 души с двигателни увреждания и интелектуални затруднения, за които единствената алтернатива е да прекарат живота си в домашен "затвор". Вместо това Влади, Таня, Гергана, Вяра и Снежана – екипът на Център "Благовещение", им предлагат индивидуален план за рехабилитация, обучение, арттерапия с рисуване и изработване на предмети от глина, тържества, посещения на музеи, кино, концерти, разходки, морски лагери и планински туризъм. Заедно са видели изложбите на Салвадор Дали и Леонардо, изкачили са връх Ботев, посетили са няколко манастира, гребали са с лодки в Панчаревското езеро, техни картини могат да се видят в момента в Дом "Витгенщайн"във Виена. Екипът предава опита си на студентите от СУ „Св. Кл. Охридски" и НСА „Васил Левски", които провеждат практиката си там.

Миниобществото на "Благовещение" впечатлява със задружността си- така сякаш се опитва да се предпази от неясното си бъдеще. "Утре къде съм?" пита Нина, докато рисува огромно слънце, и това е въпросът, който измъчва всички. Центърът е с несигурна съдба, тъй като се намира в крило на детска градина, в която местата са по-малко от желаещите да я посещават. Отделно от тази висяща от две години заплаха ограниченото пространство не позволява на по-възрастните да посещават центъра всеки ден. Те идват по график, защото по-малките са с предимство. Като 16-годишната Боряна, чието семейство се е преселило в София заради дневния център.

Очите на всички светват, когато им зададеш въпроса харесва ли им тук. Социалният живот, който центърът им осигурява, съчетан с кинези- и арттерапия, е несбъдната мечта за

хиляди хора с увреждания, забравени от "държавата мащеха"

както я нарича Ваня Иванова, майка на 27-годишната Ани."Нашите деца нямат алтернатива на този етап – казва тя. -Ако няма подобни центрове, те са безнадеждни и сами вкъщи. Там се чувстват по-добре, защото са ангажирани с разни задачи и се чувстват полезни. Поддържащата рехабилитация не е възможно да се провежда в домашни условия по различни причини, най-важната от които е финансовата и това, че няма институция, която да осъществява безплатна рехабилитация по домовете, както е в редица страни в Европа. Бъдещето ме притеснява разбира се, защото дъщеря ми вече е на 27 г. и не се знае докога ще посещава ''Благовещение''.

Това, което екипът на "Каритас" прави, е да им помогне да преодоляват тежестта на тази неизвестност. И да го правят пълноценно като всички останали. Въпреки всичко.

Автор: Светлана Василева

Източник: www.ngobg.info

 

 

 

Powered by Web Agency