Кадър от "Пощенска кутия за приказки": Разказът прочете актьорът и водещ Митко Павлов

Надявам се, падали сте от колело. Ако кимате в отрицание, тогава най-искрено ви го препоръчвам. Не го мислете. Намерете колело, което отговаря на нужните изисквания за едно атрактивно падане, засилете се по някой склон, оставете каквато мисъл ви е налична да обърка адреналина с паниката и само пазете лицето. 

На мен ми се е случвало неведнъж. Докато бях дете, разбира се. Докато е дете, човек има време за падане. Спомням си как веднъж паднах от колелото си, докато карах към къщата на едни приятели. Беше горещо и реших да усиля климатика с по-сериозно въртене на педалите. Пътят беше черен. Тоест, той си беше бял, но нямаше асфалт, имаше дупки и камъни. Честно да си призная, не намирам разлика с много от асфалтираните пътища по града, но трябва да спазваме семантиката и целия романтичен облак около пътищата ни в любимата София. То, затова е романтично – защото е облак и нищо не виждаме. А, когато не виждаш нищо и усетиш допир по дериера, е по-добре да си с мисълта, че е нещо романтично.

Падайки от колелото, времето спира. Жалко, че тогава нямаше селфита, иначе щеше да бъде интересен летен проект да си снимаме физиономиите преди фаталното кацане. 

Както времето спира, така бързо трябва да вземеш решение коя част от тялото ще ти е най-малко нужна в следващите няколко дни. Също така трябва да си избереш част от тялото, която да е достатъчно видима, за да дадеш възможност на хората да се обръщат към теб с „Абе, къде се преби, бе!“. 

Одрах си коленете и лактите и започнах да изучавам раните. Имаше малки камъчета. Нищо, казах си, като зарасне с камъните, ще ми се подсили кожата и няма да се одера толкова при следващото падане. Погледнах колелото дали няма одрасквания и продължих. Интересно, защо ти е да гледаш дали едно детско колело има одрасквания. Децата не се интересуват от това как ти изглежда колелото, ами по-скоро от това колко дълга линия оставяш на пътя със задната гума.

След внимателната инспекция продължих по пътя си.

-  Абе, къде се преби, бе?

-  Тук, на една минута от вас.

-  Искаш ли да ти дам нещо? Ела.

Последвах го в къщата му. Беше голяма къща – цяла крепост в сравнение с нашето иглу. Имаха си животни и, поради незнайно какъв порив, много обичах да помагам в почистването им, доенето, храненето и други фермерски дейности. Този един месец от лятото ми беше единствената възможност да имам директен контакт с източника на млякото, с което си правих закуска или каймата, с която старателната служителка в училищния стол ми правеше принцеса. Признавам си, тогава не си задавах въпроса как точно се получава каймата. Предполагах, че метода на извличане наподобява този за млякото. Въобще, не мога да се сетя дали някой ме е учил на това откъде идва месото. Знаех за млякото, че ни дава кашкавал и масло. Че кокошките ни дават яйца. Ами, прасетата? Телетата? Как не съм се замислял, те какво правят в уравнението? Те какво търсят в една ферма? Кравите са за извеждане на паша и мляко, а и са като големи далматинци. Патиците са, за да ги гониш из двора, а кокошките са за яйца и целене с камъни. Прасето и телето бяха необяснима част от земеделската фауна. 

Като цяло, ако на децата им се обясняше по-подробно дългия път на храната до масата, може би щаха да гледат с повече уважение на природа и животни.

-  Ето.

-  Какво е това?

-  За раната, де. Пяна за бръснене. Дядо ми я ползва.

-  И той ли е падал от колело?

-  Не знам. Мисля, ще ти помогне.

-  Не разбирам. Не е ли за бръснене?

-  Не само. Нали си виждал бръснача, който използва дядо?

-  Да.

-  Ами, преди това си слага от тази пяна, за да не се пореже.

-  Аха. Но той си я слага преди това, за да не се пореже. А, аз вече имам рани.  

Погледна ме с един поглед, сякаш съм ритнал котка без причина. Хареса му изводът ми, но не успя да си обясни как и защо съм стигнал до него.

-  Нищо, де. Ти си сложи и ще се предпазиш за следващия път. Даже и аз ще си сложа.  

Доволни от постигнатото решение си сложихме по един слой пяна за бръснене, върнахме я обратно на мястото й и потеглихме. 


Сега, като един полу-възрастен, нямам време за целия процес. Изобщо, интересно е за какво може да си говорят възрастните помежду си относно велосипеди. Като деца започвахме историите си с „Ако знаеш Катето как се преби на онзи хълм“ или „Чакай да ти кажа как му поднесе задната гума на Боби преди малко“. 

Преди 5 години заминах за Англия. Няма да навлизам в размисли относно причините. 

Накратко – хареса ми, но живота в България е по-хубав. Ако не по-хубав, то поне по-истински. Именно в Англия ми се промени виждането относно велосипедите. Дотогава в речника ми не съществуваше думата велосипедист. Безпардонен за собственото си невежество, си представях, че Тур дьо Франс е производител на Пежо или някакъв френски интелектуалец, който би навлезнал в разсъждения защо колелото е с две гуми, а не с три, но никога не би се качил на едно. 

Отношението на хората към карането на колело е толкова различно в тази държава. Почти не съм виждал деца на колелета. Само възрастни; само хора, пътуващи към и от работните си места. Допреди това, свързвах колелото с лятото или квартала, но не и като инструмент за придвижване. И понеже реших да попивам, смело се запътих към един спортен магазин и си купих колело. По някаква ирония си го купих точно през лятото, докато нямах занятия в университета и живеех на около 50км от Лондон, в едно селце – Егам. 

Докато правех проучване относно модели, размери, кой модел се представя най-добре на различни терени и съзтезания (децата, пенсионерите и студентите имат много свободно време, което позволява такива задълбочени и безполезни занимания), прочетох, че във Великобритания се крадат по 30 хиляди колелета средно на месец. Не обърнах особено внимание, а и нямаше смисъл да се затормозявам да си предствям как би изглеждала една такава бройка. Всичко над 100 беше много (същото се отнася и за парите).

Един ден реших да мина през супермаркета в центъра на селото, за да си взема сандвичи чипс. Нямах с какво да си заключа колелото и затова само го подпрях до едно друго колело на паркинга, специално направен за превозните средства на хора, които не се притесняват от пот и по-естествен аромат. На излизане от супермаркета, нямаше как да не забележа, че колелото ми го няма. Колелото, на което бях подпрял моето возило, все още си беше там. Безсмислено беше да тичам. Попитах един човек дали случайно, ако не представалява прекалена наглост от моя страна, не е успял най-любезно да види дали някой не се e объркал, вземайки моето колело вместо колелото, което е заключено. Все пак, по-лесно му е било на човека. Може това беше някакво комунално село, в което всичко, без бирата и жените, е общо. За съжаление, обясни ми човекът, най-възпитано не е обърнал внимание и се извинява за неудобството, което ми причинява отговорът му. 

Трябваше ми план. Това ми беше първото колело на възрастен и няма да позволя на някакъв чайник да гъзарее на мой гръб. Прибрах се и създадох професионални обяви със снимка на колелото, телефон и парична награда от 50 паунда. Колелото струваше 90 паунда (обясних чувствата си спрямо числа по-големи от 100), но емоцията в мен бе твърдо решена да не допуска дори и идеята за разум. На следващия ден получих обаждане от мъж на име Майк. Мишо ми обясни, че някакъв му бил предлагал колелото, докато си пиел бирата в кварталния пъб. Познавал крадеца и ми даде адреса му – дом за хора с психични проблеми. И аз съм за там, помислих си. Кой си оставя колелото без да го заключи?! Тръгнах към адреса и по пътя видях една полицейска кола. С трепет и сякаш летейки се понесох към защитниците на правосъдието. Към хората с палките. Към гражданите с една от най-популярните професии сред стриптийз общността. 

-  Здравейте, добър ден. Мога ли да ви помоля нещо, ако не представлява прекалена трудност?

-  Разбира се, кажете. 

Разказах трилъра от последните 12 часа. 

-  И казвате, че се намира на ето този адрес, в този дом?

-  Такава информация имам. Източникът е много надежден.

-  Добре тогава. Нека отидем и да проверим. 

Сградата наподобяваше панелка. По-скоро ми приличаше на страрозагорския лагер в Равда, където ходихме на лятни училища като деца. Поразпитахме хората и те ни обясниха, че има някакъв, който е известен с подземните си сделки и тъмно минало. 

Полицаите се отправиха към номера на апартамента. Казаха ми да изчакам, поради някаква полицейска причина. Ако нямало човек в апартамента, нямало как да влезнат, защото нямали реални доказателства. Изобщо нямат право, помислих си. Обаче в това английско село, в което някакъв източноевропеец намира адрес и самоличност на крадеца на собственото му колело... Как да не му съдействаш? По-вълнуващо от това няма накъде. 

Чакам до полицейската кола, докато колегите изучават нещо в сградата. Пуша цигара.

Или не пуша. Не мога да си спомня. Прекалено съм травмиран за такива детайли.

Единият от колегите излиза леко запъхтян с бегло-доловим блясък в очите, който очевидно се опитваше да прикрие. Никой не отворил вратата, като почукали, но тя била „открехната“ и решили да влезнат. Смигване.

Ама, че странно, помислих. За какво му е на крадец да си оставя вратата открехната?

Не се ли е научил от собствената си същност за това на какво е способна човешката природа. Инспекторът трябваше да се увери, че това е моето колело. Ама, какъв му бил цвета; какво пише на рамката; къде точно е позициониран надписа; той, тоя надпис в друг цвят ли е; колко скорости; колко гуми... За мое най-голямо щастие, разпитът свърши и получих колелото си обратно с обещанието за покана за делото срещу престъпника на човешкия морал.

Два месеца по-късно, в Лондон, ми откраднаха колелото. Не го бях заключил.